Изобилието на действующите лица на пръв поглед замъглява характерните оттенъци на романа. Но при обстоятелството, че известни общи черти дават възможност да се класифицират лицата в отделни категории и групи, ние лесно отгадаваме причините на общата безпринципност, бездейност и отсъствието на едно определено направление. Общите черти са: страхливостта, слабохарактерността, малодушието, предателството и интриганството.
         Предателството върви с интриганството, страхливостта - с малодушието, слабохарактерността - с нерешителността.
         От това съчетание на общите черти, лицата се явяват подразделени в отделни групи, от които всяка една въплощава в себе си някоя от характерните черти.
         Така: към категорията на предателите и интригантите се съвпадат: Мардевенджиев - псалта, Кирияк Стефчов, Юрдан Диамандиев, Рачко Пръдлето, Хаджи Ровоама и Аврам от Рахманларе.
         Към категорията на страхливците и малодушците се съвпадат изобщо „дивите глогове“ из „чичовци“, които са преселени и разплодени в „Под Игото“, като: Хаджи Смион, Г-н Фратьо, Иванчо Йотата, Михалаки Алафрангата, Дамянчо Григора, Генко Гинкин, Мичо Бейзадето, Ганко Кафеджията и др. Тук спада и героя Огнянов.
         Към категорията на слабохарактерните и нерешителните се спадат: Доктор Соколов, Ярослав Бързобегунек, Марко Иванов, Поп Ставри, Никола Неткович - просветения, Франгов - горящата глава, Попов - патриота, Безпортов - съзаклятника, Лалка Юрданова, Дякон Викентий и др.
         При такова болшинство испъкват само малцина, които правят исключение било по някои каприции на съдбата, било по някои недостатъци, било по природни особености или по вродени добри качества.
         Такива са: Кандов - студента, Заманов - шпионина, Милка Тудоричина, Колче Слепеца, Иван Боримечката, Отец Еротей, Каблешков и Мирчен - въстанника.
         Хрътката, вълците, мечката, бивола и Мунчо идиотът, не можем постави в никаква категория, при всичко, че г. Вазов ги е истъкнал на почтенни места.
         Няма съмнение, че при такова всепоглъщающе болшинство, е рядкост да излезе един идеал неопятнен. На всяка крачка ние се спъваме в слабохарактерности, нерешителности, малодушие и предателства. Един дух от въплотен страх вяе на всякъде, даже и там, дето трябва самоотвержение, храброст и геройство. И наместо да тържествува идеала нравствено, ние го виждаме погазен от самите герои, които са се наели да го издигнат за назидание.
         Това печално последствие, което погубва нравствената страна на романа и го лишава от най-необходимото изисквание: нравственната победа на идеала, произтича от обстоятелството, че г. Вазов и взел героя си Огнянов от болшинството, т. е. от негодните елементи. Тази е главната грешка, която лишава романа от истинско поетическо вдъхновение. Духът на поета е увлечен от потока на това болшинство, а не от незибленния идеал, който може да живее и само в една отделна единица в борба против всички враждающи елементи.
         Нека героя падне, не смъртта му да испълни сърдцата с неугасим огън на патриотизма, на правдата и истината; разбира се, не сърдцето на един луд Мунчо, който осквернява българското чувство и памет на падналите герои в Перущица и Панагюрище.

върни се | съдържание | продължи