Из „I. Глава. Отвличане“

                  Във вторник се събудих в онзи бездушен и мимолетен миг, когато нощта всъщност е свършила, а все още не е почнало да се зазорява. Събудил се внезапно, исках да полетя с такси към гарата, защото ми се струваше, че заминавам - едва в следващата минута с усилие осъзнах, че влак за мен на гарата няма, че никакъв час не е ударил. Лежах в дрезгавата светлина, а тялото ми непоносимо се страхуваше, потискайки със страха си духа ми, духът пък потискаше тялото и всяка фибра, до най-малката, се гърчеше в очакване, че нищо няма да стане, нищо не ще се промени, нищо никога няма да настъпи и каквото и да предприема, пак нищо, ама нищичко няма да започне. Това беше уплаха от несъществуването, страх от небитието, тревога пред безжизнеността, боязън от недействителността, биологичен вик на всички мои клетки пред лицето на вътрешното разцепление, разпиляване и раздробяване. Страх пред недостойното издребняване и дребнавост, смут поради деконцентрацията, паника при вида на отломъка, уплаха от насилието, което беше в мен, и от онова, което ме заплашваше отвън - а най-важното бе, че през цялото време неотстъпно ме сподиряше нещо, което бих могъл да нарека усещане за вътрешно, междумолекулярно имитиране и подиграване, междуособно присмехулство на разюзданите части на тялото ми и аналогичните части на духа ми.
                  Сънят, който ме изтормози през нощта и ме събуди, беше изразител на страха ми. Чрез връщане във времето, нещо, което трябва да бъде забранено на природата, видях себе си такъв, какъвто бях на петнадесет или шестнадесет години - пренесох се в младостта, - я застанал на вятъра, върху един камък до самата мелница край реката, говорех нещо, чувах отдавна погребаното си петлешко, пискаво гласче, виждах недоразвития си нос върху неоформеното лице и несъразмерно големите си ръце - усещах неприятната консистенция на тази междинна, преходна фаза от развитието си. Събудих се със смях и със страх, защото ми се струваше, че такъв, какъвто съм днес, над тридесетгодишен, имитирам и подигравам голобрадия хлапак, какъвто съм бил, а той пък имитира мен и ми се подиграва - при това с еднакво право, че и двамата сме имитирани и подигравани от самите себе си. Нещастна наша памет, заповядваш ни да знаем по какви пътища сме стигнали до това, което притежаваме днес! А после, в полусън, но след като вече бях се събудил, ми се стори, че тялото ми не е монолитно, че някои от частите му са още момчешки иче главата ми взема на подбив и осмива прасеца, прасецът пък - главата, че пръстът хули сърцето, сърцето - мозъка, носът - окото, окото се хили на носа и реве от смях - и всички тези части диво издевателстваха една над друга в атмосфера на всеобхватна и потресаваща свръхгавра. А когато съзнанието ми напълно се проясни и почнах да си премислям живота, страхът ми не намаля ни на йота, а стана още по-силен, макар че от време на време го прекъсваше (или усилваше) една усмивчица, от която устата не беше в състояние да се въздържи. На попрището жизнено в средата аз се озовах в тъмна гора. И което е по-лошо, тази гора беше зелена.
                  Всъщност наяве аз също бях неустановен, разкъсан - както в съня си. Наскоро бях прехвърлил рубикона на неизбежния трийсетак, бях отминал съдбовния километричен камък, според акта за раждане и по веншен вид изглеждах зрял човек, но въпреки това не бях такъв - защото какво представлявах аз? Тридесетгодишен играч на бридж? Случайно и непостоянно работещ служител, който урежда дребни житейски работи и понякога спазва срокове? Какво беше моето положение? Ходех по кафенета и барове, срещах се с хора, разменях думи, понякога дори мисли, но положението ми беше неизяснено и самият аз не знаех човек ли съм, или хлапак; и така, в тази преломна възраст не бях нито такъв, нито онакъв - бях нищо, - а връстниците ми, дето вече се бяха изпоизженили и заели определени позиции, не толкова спрямо живота, колкото по различни държавни учреждения, се отнасяха към мен с основателно недоверие. Лелите ми, тия многобройни четвъртмайки, принадени, насоани, но искрено обичащи, вече отдавна се мъчеха да ми повлияят да се стабилизирам, да стана някой, ще рече, я адвокат, я канцеларист - моята неопределеност им беше извънредно неприятна, не знаеха как да разговарят с мен, защото не знаеха кой съм, и най-често само смутолевяха нещо.
                  - Юзко - ми казваха между две млясвания, - крайно време е, скъпо дете. Какво ще кажат хората? Ако не искаш да бъдеш лекар, стани поне женкар или конелюбител, но да се знае...
                  Чувах как една на друга си шепнеха, че съм неопитен в обществото и в живота, после пак почваха да предъвкват, изтерзани от празнотата, която създавах в главите им. Наистина, това състояние не можеше да продължава вечно. Стрелките на природния часовник бяха неумолими и категорични. Когато ми поникнаха и последните зъби, мъдреците, трябваше да смятам, че развитието ми е приключило, че е дошло време за неминуемото убийство - мъжът трябваше да убие безутешното в скръбта си хлапе и да излети като пеперуда, напущайки трупа на какавидата, с която е свършено. От мъглявината, от хаоса, от мътните мочурища, въртопи, бълбукащите течения, от тръстиките и шаварите, от жабешкото крякане трябваше да се пренеса сред ясни и кристализирани форми - да се среша, натъкмя, да вляза в обществения живот на възраствите и да участвам в брътвежите им.
                  Но как? Вече бях опитвал, бях се помъчил - и тих смях ме разтърсваше при мисълта за резултатите от опитите ми. За да се среша и да се изясня доколкото е възможно, пристъпих към написването на книга - странно, но ми се струваше, че моето влизане в обществото не може да мине без изясняване, макар че досега не е познато изясняване, което да не е затъмняване. Исках първо с книгата да спечеля благоволението им, та после при личния контакт да намеря подготвена почва и - правех сметка - ако успея да посея в душите им положителна представа за себе си, то тази представа на свой ред ще формира и мен; по този начин дори и да не желая, ще стана зрял човек. Но защо перото ми изневери? Защо свещеният срам не ми позволи да напиша типичен банален роман и вместо да изтегля възвишени фабулни нишки от сърцето и от душата, аз ги измъкнах от долните крайници, вмъкнах в текста някакви жаби, крака, все едно такова незряло и ферментирало съдържание, като единствено със стила, с гласа, с хладния си и сдържан тон ги разграничих върху хартията, показвайки, че искам да скъсам с фермента? Защо сякаш напук на собствения си замисъл озаглавих книгата „Дневник на пубертета“? Приятелите напразно ме съветваха да не слагам такова заглавие и изобщо да избягвам и най-лекия намек за незрелост. - Не го прави - казваха, - незрелостта е драстично понятие, щом сам се признаеш за незрял, кой ще те признае за зрял? Нима не разлираш, че първото условие за зрелост, без което не можеш да мръднеш, е сам да признаеш себе си за зрял? - Ала на мен ми се струваше, че просто не е прилично тъй лесно и евтино да се отървеш от сополанкото в себе си, че възрастните са твърде наблюдателни и проницателни, за да се оставят да ги измамят, и че онзи, който непрекъснато е преследван от сополанкото, няма право да се покаже публично като сополанко. Може би отношението ми към сериозността е било прекалено сериозно, много съм надценил зрелостта на зрелите хора.
                  Спомени, спомени! С притиснатата във възглавницата глава, с крака под юргана, разтърсван ту от смях, ту от страх, правех баланс на влизането в света на възрастните. Твърде много се мълчи за личните, вътгрешните дефекти и деформации на това влизане, чиито последици остават завинаги. Писателите, хората, които проявяват божествения дар на таланта, когато се отнася за най-далечни и най-неутрални неща, например за душевната драма на крал Карл II, породена от омъжването на Брунхилда, избягват да повдигат въпроса за своята най-важна промяна - превръщането си в публичен, обществен човек. Те, вижда се, горят ог желание всеки да си мисли, че са писатели по божия милост, а не по човешка, че от небето са паднали на земята заедно с таланта си; стесняват се да обяснят с какви лични отстъпки, с какво индивидуално поражение са изкупили правото си да пишат за Брунхилда или, да речем, за живота на пчеларите. Не, за собствения си живот нито дума - само за живота на пчеларите. Сигурно като изпишеш двадесет книги за живота на пчеларите, можеш да направиш от себе си паметник - но каква е връзката, какво общо има царят на пчеларите с частния мъж, който е той, къде е връзката на мъжа с юношата, на юношата с момчето, на момчето с детето, което някога си бил, каква утеха е за Вашия сополанко царят Ви? Живот, който не спазва тези връзки и не осъществява личното развитие в цялата му последователност, е като къща, строена от горе надолу, и неминуемо трябва да завърши с шизофренично раздвояване на съзнанието.
                  Спомените! Проклятие за човечеството е това, че съществуването ни на този свят не търпи никаква определена и постоянна йерархия, а всичко непрекъснато тече, прелива, движи се и всеки трябва да бъде почувстван и оценен от всекиго, а представата, която имат за нас невежите, ограничените и тъпите, е не по-малко важна от представата на умните, образованите и изтънчените. Защото човекът е най-дълбоко зависим от своето отражение в душата на другия човек, пък ако ще тази душа да е дори кретенска. И решително не съм съгласен с мнението на колегите си по перо, които се отнасят към схващането на тъпите с аристократично високомерие, като заявяват: Odi profanum vulgus¹. Що за евтин, опростен начин за заобикаляне на действителността, какво жалко бягство в притворна надменност! Тъкмо обратното, твърдя, че колкото едно схващане е по-тъпо и тясно, толкова по-важно и належащо е то за нас, също както тясната обувка по-болезнено ни напомня за себе си, отколкото добре прилягащата по крака. О, хорските оценки, тази бездна от оценки и мнения за ума, сърцето, характера ти, за всички детайли на твоята организация - бездна, откриваща се пред храбреца, който е облякъл мислите си в печатно слово и ги е пуснал сред хората върху хартия, о, хартия, хартия, печат, печат! И тук не говоря за най-сърдечните, най-милите роднински оценки на лелите ни, не, по-скоро бих искал да засегна оценките на едни други лели - на културните лели, многобройните четвъртавторки и прилепилите се полукритички, изказващи оценките си по списанията. Защото върху културата на света е накацало ято бабички, пришити като кръпки към литературата, неимоверно разбиращи от духовни ценности и естетически ориентирани, най-често с някакви собствени възгледи и съображения, осведомени, че Оскар Уайлд е отживелица, а Бърнард Шоу е майстор на парадокса. Ах, те вече знаят, че трябва да бъдеш независима, решителна и по-дълбока, затова обикновено са независими, дълбоки и решителни, без да прекаляват, а също така изпълнени с лелита доброта. Лелята, лелята, лелята! О, онзи който никога не е попадал на тезгяха на културната леля и не е бил, безмълвно и без да охне, препариран от този техен манталитет, тривиализиращ и лишаващ живота от всякакъв живот, който не е прочел във вестника лелина оценка за себе си, той не знае какво е дреболия, той не знае какво е това издребняване в лелята.

---

Бележки:

¹ Мразя невежествената тълпа (лат.) - Бел. прев. [горе]

Редакцията на „Литературен клуб“ благодари на Издателство „Нике“ за предоставената възможност да публикува откъс от книгата!