Из „VI. Глава“

                  Бе погребан зад плета, до пътя. С това се зае Людвик, когато, върнал се от работа, научи за всичко. Отнесе се към това с неприятен привкус, мърмореше „варварщина“, притисна Лена до себе си и се зае със закопаването на котарака в трапа. Аз се шляех наоколо... за учене, разбира се, и дума не можеше да става, излязох на пътя, върнах се, ходих из градинката. Отдалеч, внимателно, за да не забележи никой, наблюдавах елата и пъна, по който бе млатила Манча, вратата на стаята на Каташа, мястото зад ъгъла на къщата, където бях стоял, когато бях чул хлопота от първия етаж... сред тези места и неща, посред съчетаването на тези неща и места, се криеше пътечка, която ме отведе до удушаването, ако успеех да разчета точно съвкупността от тези неща и места, бих разбрал истината за извършеното от мен удушаване. Отидох дори до кухнята под някакъв предлог, за да проверя още веднъж устата на Каташа. Но бедата бе, че всичко това беше толкова много, лабиринтът се разрастваше, множество предмети, множество събития, дали пък всяка пулсация на нашия живот не се състои от милиарди частици, как да се действа? Ето на, не знаех как да действам? Съвсем нищо нямах за действане. Бях бездействен.
                  Отидох даже до празното, гостно помещение, гдето за първи път бях видял Лена и крака й върху мрежата на леглото, връщайки се, се спрях в коридора, за да си припомня скърцането на пода, когато, през онази първа нощ, бях излязъл в търсене на Фукс. Разпознах стрелката на тавана, погледнах пепелника и намерих с поглед парченцето от тапа в гърлото на бутилката - и все пак това мое наблюдение беше безсмислено, наблюдавах и нищо повече, сред тези дреболии се чувствах слабо, като някой възстановяващ се след тежко боледуване, чийто свят се свежда до бръмбарчето, или слънчевото зайче... и същевременно като някой, който след дълго боледуване се мъчи да създаде своя история, неразгадана, неразбираема (усмихнах се, защото се сетих за Леон с неговите минути, секунди)... какво търсех аз, какво търсех? Освен тон? Начална мелодия, някаква ос, около която да мога да възстановя, да подредя действията си тук? Но разсейването, не само моето, вътрешно, но и нахлуващото отвън, от разнообразие и излишък, от заплитане, не позволяваше съсредоточаване върху нищо, една дреболия се откъсваше от друга, всичко беше еднакво важно и неважно, пристъпвах и отстъпвах... Котаракът. Защо удуших нейния котарак? Гледайки буците в градинката, една от тези, дето разследвахме с Фукс по време на онова придвижване напред по линията, указана от стрелката (когато с метлата трасирах посоката), помислих, че щеше да е по-лесно да си отговоря, ако чувствата ми по отношение на нея ми бяха по-малко загадъчни. И какво? - чудех се, разгръщайки тревичките, същите, които и преди - и какво? Любов, каква ти любов, страст, да, но каква? От това се започна, че не знаех и не знаех, коя е тя, каква е, беше заплетена, зацапана, нечетима (мислех, вгледан в сушата, архипелазите, мъглявините на тавана), беше неуловима и измъчваща, можех да си я представя и така, и онака, в сто хиляди ситуации, да я разглеждам от тази и от онази страна, да я губя и намирам, да я въртя по всевъзможни начини, но (предях още нишката си, оглеждайки се внимателно на терена между къщата и кухнята и наблюдавайки белите дръвчета, вързани за летвички със здрава връв) но, нямаше съмнение, този неин вакуум ме засмукваше и задържаше, тя и само тя, да, да, но, чудех се, зареял поглед в извивките на огънатия, увреден улук, но какво желаех аз от нея? Да я милвам? Да я измъчвам? Да я унижавам? Да я обожавам? Дали желаех с нея нещо свинско, или ангелско? Беше ли ми важно да се въргалям с нея, или да я обгърна с ръка, прегърна? Защото знам ли, знам ли, там е работата, не знам... Бих могъл да я взема в обятията си и да я погледна в очите, знам ли, знам ли... И да й плюя в устата. И все пак тежеше на съвестта ми, възникваше, като от сън, с тежка, стелеща се, като коси небрежни, безнадеждност... И тогава котаракът изглеждаше още по-страшен...
                  В бродене стигнах до врабеца - макар че още повече ми домъчня, че врабецът играе несъразмерна със значението си роля и, макар с нищо да не можеше да бъде свързан, постоянно изниква, тежи неподвижно в периферията. Все таки (мислех си, вървейки бавно по нажежения път и задълбочавайки се в изсънхалите треви) не можеше да се отрече, съществуваха определени съвпадения, поне това, че котарак, врабец, доста са сродни, впрочем котаракът яде врабци, ха, ха, ама че лепкава, тая ми ти паяжина от връзки! Защо сме оставени на милостта и немилостта на свързванията?
                  Това все пак беше второстепенно; а пък действително изглеждаше, че нещо бавно избива на преден план, все по-значещо, вече доста натрапчиво... и произлизащо от факта, че не просто удуших котарака, а и го обесих. Вярно, обесих го, защото не знаех какво да правя с мършата, бесенето ми хрумна механично, след всичките ни циркове с врабеца с пръчката... от злоба го обесих, от ярост дори, че позволих да бъда въвлечен в глупаво приключение, така че да си отмъстя, както и за да скроя номер, да осмея и същевременно да насоча подозрението в друга посока - вярно, разбира се, вярно - но във всеки случай го обесих и това обесване (макар и мое собствено, произждащо от мен) все пак се присъедини към обесването на врабеца и пръчката - три обесвания, това вече не са две обесвания, факт. Гол факт. Три обесвания. Оттам значи бесенето започна да приижда в тази жега, без едно облаче, и не бе така съвсем от немай-къде отиването в гъстака, до врабеца, за да видя как виси - това изникваше от само себе си, у мен блуждаещия все пак в очакване на нищо, което накрая да изникне, да възцарува. Да видя как виси?... Спрях се на самото място за навлизане в храстите и стоях с издаден напред крак, в тревата, по-добре не, да се откажа, ако отида там, от това обесването ще придобие сила, то се знае, трябва да се внимава... кой знае, ех, почти със сигурност, дали ако не бяхме отишли до врабеца, той щеше да стане такъв... с това по-добре да се внимава! И стоях на място, отлично знаейки, че всички тези колебания само усилват тежестта на движението ми напред, в храстите... което настъпи. Влязох. Сянка и приятно. Литна пеперуда. Ето ме вече - купол от храсти и ниша, по-тъмно, виси на тела... там е.

Редакцията на „Литературен клуб“ благодари на Издателство „Нике“ за предоставената възможност да публикува откъс от книгата!