Посвещавам на родителите ми -
Тина, Малхаз и Кетино.
И хиляда години да живея,
пак няма да имам вашия кураж.

                  „Човек без история е дърво без корени.“
                                                             Анзор Сулидзе

                  Из „1. Къде е Ека?“

                  - Къде е Ека? - навярно попитахме хиляда пъти.
                  Майка ни остана, за да може ние да избягаме.
                  Войната съсипва повечето неща. Ще установите, че залп от патрони за АК-47, изстреляни по вашата улица, ще изтика на заден план всяко друго притеснение. През нощта чухме стрелба и на сутринта видяхме, че по тротоара блещука месинг, сякаш над цял Тбилиси бяха валели гилзи. За момента звучи поносимо.
                  Когато обаче някой заблуден танков снаряд пробие звуковата бариера до прозореца на спалнята ти, продължи нататък и заличи магазина на ъгъла и цялото семейство, което живее отгоре, започваш да кроиш планове. Нашите родители, Иракли и Ека, възнамеряваха да измъкнат всички ни оттам напук на развода.
                  Бягоството от страната беше свързано със съмнителни подкупи, откраднати марки за пътуване и фалшиви сертификати. Парите, които семейството ни беше събрало, стигаха едва за един родител и за нас, децата. Ека дори нямаше паспорт. Не можехме да напуснем страната заедно.
                  Междувременно гражданската война набираше скорост и дупките от куршуми в познати места и хора вече не ни изненадваха. Трябваше да се махнем. Ека остана и ние избягахме с Иракли.
                  Ето как двамата със Сандро се оказахме без майка. Аз бях на осем, а Сандро беше две години по-голям. На тази възраст разликата беше безбрежен океан от опит. Въпреки това Сандро нямаше представа какво означава да живееш без майка, нито пък аз.
                  На капиталистическите брегове на Обединеното кралство не ни посрещнаха с фанфари. Натикаха ни веднага в приют за бежанци в Кройдън. Нервни физиономии бродеха из коридорите на това студено хале с двуетажни легла, общи тоалетни и жетони за храна.
                  Накрая механизмът някъде в дълбините на Министерството на вътрешните работи се задейства, проблесна екран и ни дадоха статут на бежанци с „Тотнъм № 17“, отпечатано на папката с досието ни.
                  В тези ранни дни ние блуждаехме в един непознат за нас град. Тотнъм през 1992 година не беше онзи Лондон, който си представяхме. Нямаше цилиндри, смог, Холмс, Уотсън, дами, господа и следобеден чай. Не и за нас.
                  Ние живеехме в един различен Лондон. В нашия Лондон хората ругаеха и плюеха, пиеха, караха се и изпадаха в пристъпи на смях. Изричаха странни думи с непонятен акцент. Вървяха, приведени под тежестта на гърлата, които трябваше да хранят, сметките за плащане и броя дни до заплата.
                  Баща ни вървеше редом с тях. Нашият Иракли - мъж без компас в морето да търси жена, която на два пъти бе успял да изгуби. Първо изгуби Ека вследствие на загадъчен развод. После заради гражданска война, която ги събра и раздели за миг.
                  - Къде е Ека?
                  - Скоро, момчета. Ще си я върнем - казваше Иракли.
                  Обещание, което все още не беше лъжа.
                  Той работеше като вол, за да измъкне Ека. Береше плодове, боядисваше стени, подреждаше рафтове в складове и се трудеше в незнайни фабрики без прозорци из Северен Лондон.
                  Тези длъжности го съсипваха по недоловими, но съществени начини. Виждахме го как се срива. Веднъж заспа на масата, лъжицата едва бе преполовила пътя до устата му. Ние се смяхме ли, смяхме. Понякога човек трябва да се смее на нещата, за да ги лиши от силата им.
                  Трудно е да спестиш хиляди лири и пенита. Още по-трудно е да изпратиш каквото си заделил в страна, разкъсвана от размирици. Грузия се погубваше - нямаше банки, нито работеща пощенска служба. Онези от нас, които бяха успели да избягат, не горяха от желание да се върнат във военната зона.
                  Някак си Иракли намери човек, който беше склонен да хване полет дотам срещу заплащане. Беше висок кльощав мъж с честни очи. Изглеждаше почтен и изричаше правилните думи. Държеше цигарата си внимателно. Яде от храната и пи от напитките ни. Взе лирите и пенитата, предназначени за Ека, и замина, като се усмихваше и стискаше ръцете ни. За известно време спряхме да питаме къде е Ека.
                  Не помня името на почтения мъж, но в сънищата си хиляди пъти го погубвам. Ека така и не получи парите и ние никога повече не видяхме почтения мъж. Иракли се запи и една нощ от спалнята си чухме как строши холната масичка. На сутринта открихме, че масичката е поправена, а Иракли е отишъл на работа.
                  Усилията му да откупи майка ни станаха отчаяни. Напрегнати телефонни разговори - понякога на грузински, понякога на развален английски, - заглушени от затворена врата и често прекъсвани от гневния крясък на Иракли.
                  Попадахме на странни улики из къщата. Телефонни жици, изтръгнати от контакта, чудати вдлъбнатини в мазилката, червени писма от банката, които бяха разкъсани и натикани под дивана, и бледи парчета от разбити и набързо заметени съдове.
                  - Непохватен татко - просто казваше той. - Много, много непохватен.
                  Тогава не разбирахме, но сега ни е ясно. Иракли правеше всичко по силите си да откупи свободата на Ека. И се проваляше.
                  - Къде е Ека?
                  Не искахме да питаме, но беше по-силно от нас.
                  - Работя по въпроса, момчета.
                  Почти година след пристигането ни в Лондон тръгнахме на училище и това струваше пари. Същата зима старата пералня се счупи и това пак струваше пари. Иракли изпусна бетонен блок върху пръстите на краката си и за два тежки месеца не можеше да работи. Това струваше много пари. Част от средствата все пак стигаха до Ека, но никога достатъчно. Животът в Грузия също струваше пари. И така до безкрай.
                  През следващите шест години постепенно изгубихме Ека. Изгубихме я заради сметки за отопление и хранителни продукти, карти за градски транспорт и молитвеници, книги и училищни униформи.
                  Обещанието на Иракли бавно се пропукваше, докато в едно слънчево януарско утро най-накрая не получихме обаждането. Ека беше мъртва. Ние гузно си отдъхнахме. Вече нямаше нужда да питаме. Иракли можеше да спре да ни обещава лъжи.
                  Докато неприятната и безснежна британска зима бавно напредваше, някой сякаш му спря звука. Влизаше в стаята, оглеждаше се и излизаше, без да каже нищо. Гледаше телевизия с разфокусиран поглед и чаша изстинало кафе в ръка. Съдовете спряха да изчезват.
                  През онази зима баща ни се състари с цяло десетилетие направо пред очите ни. Облекчение, примесено с вина, накара цялата му коса да побелее. Никога не го видяхме да плаче, но той често изхвърчаше от стаята, за да свърши някаква неотложна задача.
                  - Някога удряла ли те е мълния, приятелю? - питаше той, когато човек го срещнеше по онова време.
                  Откачен източноевропеец, би си помислил всеки - трескав блясък в очите и странен акцент, който не можеш да определиш.
                  - Има по-голяма вероятност да те удари мълния, отколкото да срещнеш грузинец извън Грузия.
                  Може би събеседникът му се засмиваше от любезност.
                  - Сам го изчислих. - Той се потупваше по темето. - Ти си късметлия, приятелю.
                  Очите му заблестяха.
                  - Ала също така си и голям несретник.
                  Той изчакваше, докато събеседникът му попита защо.
                  - Защото шансовете да спечелиш от лотарията са много по-добри. Можеше да си милионер, приятелю. Вместо това срещна мен.
                  Той се засмиваше силно и от сърце. Човекът насреща - също.
                  - Нека те черпя едно като извинение.

                  След това обаждане за Ека трудно намирахме правилните думи за нея и още по-трудно ги изричахме на глас. Ето защо сключихме безмълвен пакт никога да не споменаваме майка си.
                  Пактът ни вършеше добра работа в продължение на единайсет дълги години. Миналата година обаче Иракли започна да нарушава правилото. Говореше за места, на които е бил с Ека, за парковете и кафенетата, където са прекарвали време, за пътеките, които са проправяли през Тбилиси. С течение на дните той изгуби интерес към бъдещето и очите му се изпълниха с образа на миналото.
                  Често гледаше полети за Тбилиси. Няколко пъти купува билети, без да ги използва. Дори не приготвяше багаж. Изглеждаше уплашен.
                  - Онези хора не прощават дори и в отвъдното.
                  Не ни казваше какво има предвид под „онези хора“. Решихме, че става въпрос за стари приятели или познати, които е обидил, като е избягал, а те не са могли.
                  При следващия си обречен опит Иракли си приготви куфар. Дори излезе от къщи. Няколко часа по-късно се върна засрамен и сломен. Призна, че когато обявили полета му, той просто си останал на мястото и наблюдавал как всички други се качват в самолета. Щом го извикали по високоговорителите, си тръгнал.
                  И все пак с всеки следващ опит той стигаше все по-далеч, докато един ден замина за „Хийтроу“ и не се върна. Получихме вести от него чак когато кацна в Тбилиси. Първите му отзиви за Грузия представляваха несвързани излияния, от които бликаше нервна енергия, сякаш сърцето му не успяваше да побере всичко наоколо.
                  - Не вярвам на очите си. Просто не е за вярване - каза ни той по телефона.
                  Трудно му беше обаче да обясни кое точно не е за вярване. Със Сандро го оставихме на мира в продължение на два месеца. И двамата бяхме на двайсетина, имахме си свой живот и не изпитвахме особено силен копнеж по отдавна изгубената си родина.
                  Междувременно обажданията и имейлите на Иракли започнаха да се разреждат, но ние не обърнахме внимание. Последният му имейл обаче ни принуди да го направим:

Мили момчета,

 

Сторих нещо, което не мога да поправя.
Трябва да се махна оттук, преди онези хора
да ме хванат.
Може би в планината ще съм в безопасност.
Оставих следа, която не мога да залича.
Не я следвайте.
Обичам ви с цялото си сърце.

 

                                                   Иракли

                  Имейлът нямаше смисъл. Нещо лошо се криеше зад тези думи. „Онези хора“? Кой преследваше Иракли? Каква следа? Що се отнася до планината, по-голямата част от Грузия е една проклета планина.

---

Редакцията на „Литературен клуб“ благодари на Издателство „Лабиринт“ за предоставената възможност да публикува откъс от книгата!