На тез аркадиополски поля
и други път се много кръв проля.

Тук в славни битки български юнаци
паднaха – гробите им нямат знаци.

И спаха тихо дълги векове
от свойте изостали пълкове.

Но ето нов гигантски бой – сто бесни хали –
отдън разтресе тез поля заспали.

Разбудени от страшния тътнеж,
от адския над техний прах гърмеж,

скокнaха прави ратниците тия,
паднали тук на път за Византия.

И сетиха по тоя шум и клик,
че те присъствуват на бой велик,

че някой цар повел войските свои
по славний траг на старите герои;

разбраха те, че българската рат
пак друм пробива си за Цариград,

заветна цел на Крума, Симеона,
тревожен блян на тяхната корона.

Тогаз тез оживели мъртъвци,
столетья тук почивали борци,

участници във нявгашни походи
под славни, войнствени царе-войводи –

чедa на ратоборни векове –
със свойте копья, саби, лъкове,

продумаха си: „Братя, ето време
да видим сбъднат бляна си големи!“

И те се сляха с българската рат,
та път да продължат към Цариград.

Ноември 1912